Всички бяха толкова мили. Полицията също. Бяха толкова учтиви, толкова елегантни. Изглеждаха като храбри пазачи от древно царство. Много красиви, представителна външност и много учтиви, към мен. Не знам дали вие или някой друг има някакво друго преживяване, но за мен то е много добро. Затова дори написах стихотворение за тях.
Вече съм ви разправяла тази история, нали? Не, не, не тази история, но имах намерение да ви разкажа нещо. Да, да, да, спомням си. Той работеше, после аз напуснах, отидох някъде другаде, за да науча повече за хеликоптера. А той остана там, където беше, защото не трябваше да идва с мен; и бързо се научи. Дори спеше докато летеше. Като спеше, летеше. Практикуваше през цялото време вкъщи, без хеликоптера. И така, той се научи много бързо и дори стана инспектор за нови пилоти. Нали? Преди, нали? Да, да. А сега работи в различна област. Не искам да обръщате твърде много внимание на този човек. Оставете го на мира. Оставете го на мира! Между другото, той е женен. И е добро момче, много верен съпруг, така че дори не си и помисляйте. Знам, приятели, вие харесвате пилоти. Аз също. Но не всички пилоти са така добре изглеждащи, както си мислите, само аз изглеждам добре, но съм наполовина пилот.
Не можах да продължа да летя. С удоволствие бих. Трябваше да оставя външното летене, за да летя вътрешно, за повече полза за всички. Обичам да летя. Беше толкова красиво да си там горе; никой не те притеснява; не можеш да мислиш за нищо, освен за това, което е пред теб. И пред теб също всичко е празно. Просто да сте внимателни с електрическите жици. Понякога в мъгливо време, ако летите твърде ниско и не обръщате внимание, тогава „сайонара“ (довиждане). Почти умрях веднъж, когато летях, защото двигателят се развали, разпадна се. За щастие, имахме още един двигател. Има два двигателя, така че с единия кацнахме, но кацането беше аварийно кацане. Хълмът беше ей така, не като равна земя, така кацнахме. О! За щастие моят инструктор беше до мен, така че той пое, но лицето му беше много зелено. Беше близък зов. Той има деца и жена, не може просто така да си замине. Аз можех. Ако се върна в онова време, не бих се притеснявала за нищо повече в наши дни. Добре, това е. Това е нещото. Така че, ако го видите, кажете „Здравей.“ Сигурна съм, че ме помни. Може би не. Просто му покажете Суприм Мастър ТВ: „Ето Я, помните ли Я? Изглежда по-възрастна сега.”
Срещнах го, когато бях по-млада. Той ме покани в двореца. Но когато за пръв път отидох там, отидох да разгледам двореца, само стоях отвън и изведнъж всички камери се обърнаха към мен. Стотици от тях! О! Тогава се изплаших. И се прибрахме. И когато той каза: „Елате утре в двореца,“ аз си спомних тази сцена и просто се уплаших. Не исках да ходя повече, в онзи момент.
След това живеех в Тайланд и той ме попита за моя номер. Не знаех дали се е обадил или не, защото забравих да му дам името си, тъй като те знаеха името ми само като Учителя Чинг Хай, не знаеха другото ми име. Затова, както и да е, навярно са казали: „Никой такъв не живее тук. Не съществува такова име в нашата къща.“ Аз не отговарях на телефона обикновено, така или иначе. Когато те са отговорили, вероятно са казали: „Стопанинът не е вкъщи,“ или „Ние нямаме такъв човек.“ Не знам. Той отиде в Тайланд скоро след това, за да посети Тайланд. Вероятно е мислел, че съм принцеса, затова отиде до двореца, но са видели само други принцеси. Аз не съм била там. Но той знаеше номера. Живеех на голф игрището и му дадох този телефонен номер. Няма значение, забравих, каквото и да е, каквото и да е. Стар приятел от дълго време, дълго, дълго време стар приятел. Той не помни, но аз помня. Това е проблемът.
Няма значение. Преди живеех в Монако. Нямам предвид в този живот, в друг живот, като принцеса. Но не говоря за това, побърквам се. Но те всички се отнасяха към мен като към царска особа. Когато живеех там, във всеки хотел се отнасяха с мен толкова добре. Затова сега се отнасям с вас добре, заради добрия спомен от Монако. Искам да се отплатя на хората за дружелюбността и добротата. Наричаха ме „принцеса!“ Дори не ме познаваха. Ходех по ресторанти и ядях и тъй нататък с всички посветени. Те казваха принцесо това, принцесо онова. Аз казах: „Не съм принцеса.“ И тогава тя каза: „Няма значение.“ Собственикът на ресторанта каза: „Няма значение, Вие сте моята принцеса.“ Аз казах: „В такъв случай, благодаря.“ И после, когато поръчвах такси, или нещо такова, винаги мислеха, че съм принцеса. Викаха ми - принцесо това, принцесо онова. И аз винаги казвах: „Не.“ Един монакски таксиметров шофьор, той има къща в Монако и не е обикновен таксиметров шофьор. Аз му се обадих да дойде, защото там не бях карала. И той дойде да ме вземе. Първия път дойде с нормално такси. Втория път дойде със своя най-добър Мерцедес, бял и голям. Аз казах: „О! Къде е другото ти такси?“ Той каза: „Не, това е за Вас, принцесо.“ Каза го така.
Таксиметровите шофьори ме харесват. Имам добър афинитет с таксиметровите шофьори. Красивата кола, която имаше, Мерцедесът, бял и чист, и нов и просторен, е неговата собствена кола. Не беше взел таксито. Той беше истински човек от Монако. Негова отличителна черта. И каза, че е от Монако, роден там и по произход оттам. Говореше на френски с мен и аз казах, че английският е за предпочитане. Езикът ми беше вързан; дълго време не бях говорила френски. Затова ми говореше на английски. Хората в Монако са много образовани. Когато за пръв път отидох там, казах на хората, които работеха в ресторанта на хотела: „Можете ли да ми кажете кой от вас е от Монако? Искам да срещна истински хора от Монако.“ И те ми казаха: „Няма истински монакци, работещи в Монако.“ Тъй като те всички са принцове, няма нужда да работят. Само чужденци отиват там да работят. Истина ли е това? (Да.) Истина е. Той не знае нищо. Мъжете не знаят много. И така, аз продължих да търся монакци, за да видя как изглеждат. (Аз също не съм поначало от Монако.) Не си? Французойка ли си? (Да.) Но живееш в Монако? (Да.) Да? (Живея близо до Монако.) До Монако. (Не съм от Монако.) Разбирам, разбирам.
Когато бях в Монако, беше трудно да се намери апартамент или нещо друго за краткосрочен период, затова живеех до Монако. Веднъж срещнах един човек от Монако, който е работил в ресторант. Тя дори е осиновила син от О Лак (Виетнам). Много мила, много любезна. Аз не познавам хората от Монако, защото когато отидеш в Монако, мислиш, че всички са монакци. Това не е вярно. Всички са чужденци, всички богати и известни, които живеят там. Богатите и известните живеят там, с яхти и хеликоптери, паркирани върху яхтите, паркирани са много, и т. н. Затова, когато бях там, те също мислеха, че съм богата и с положение, така че се отнасяха много добре с мен. Не монакците - тях рядко можете да ги срещнете. Всички са чужденци, чужденци.
О, Боже! Къде са Будите? Връщаме се към… Ще ви прочета историята за Господ Махавира. Тя почти... О, тя почти приключи? Почти привърши страданието, Неговото страдание, Неговото изтърпяване на кармата по време на 12-годишната Му практика, но тук има още нещо по-късно с Неговите учения. И когато Той вече постига пълно просветление, още няколко учения по-късно. Добре. Сега, това е друга история - Той освободил Чандана. Това е „Освобождението на Чандана.“
Преди, когато бях на по-ниското ниво, бях във Франция, в къща във Франция, в планината, докато търсех ашрам за европейците. И така, живеех в къща. Преди тази къща, нямах никъде никой близо до мястото, където бяхте и където ние бяхме в момента по онова време, затова трябваше да живея в хотел. И бяха толкова мили с мен, толкова мили, през цялото време. Всичко, което поисках веднага идваше. И аз останах там. Бях много болна. Въпреки че бях болна, вече имах уговорени срещи да отида във Франция да търся къщи. И във Франция не видях нито един хотел, който да е до морето. По това време, не знаех много за тази част на Франция. И минах покрай Монако преди много време, когато правехме Модното шоу навсякъде. Минах през Монако и шофьорът ми ми препоръча: „Идете да ядете кускус и на дискотека, собственост на принца“ по онова време. И така, отидохме там и аз видях, че това беше много хубав район и лесен за намиране на хотел до морето.
Бях болна по онова време…. Но дори и болна, все пак отидох да потърся ашрам и къщи във Франция тогава. Резервирахме хотел и аз живеех в малка стая, но гледаше към морето. И след няколко седмици, кашлицата ми спря. Всеки ден ходех долу до бара, пиех малко фреш, смесен фреш, плодов пунш, без алкохол и така се подобрих, толкова бързо, само за няколко седмици. И така, няколко години по-късно, имахме ашрам и къща, но винаги, когато съм болна или чувствам силно задушаване в тази област понякога …. Това не е до област, то е просто кармата, която идва понякога толкова непреодолимо и аз се разболявам. Кашляне или голям дискомфорт, всякакви неща, и също се връщам в този хотел. Опитвам се да си взема същата стая и да гледа към морето. Вдишвам всеки ден и слизам долу, пия фреш. И излизам, вземам си веган пица или нещо подобно и се връщам и пия фреш там. И бързо се подобрявам.
Но те са толкова мили. Всеки път, когато идвам и ме виждат, че кашлям отново, ми казват: „Вземете това, вземете онова за Нея, бързо.“ Нали разбирате, пиколата, които ми насят багажа в моята стая, казват: „Вземете това за Нея, онова за Нея. Извикайте лекар.“ Действат веднага. Аз дори нищо не съм казала още. Те казват: „Идете да купите Вервейн.“ Нещо такова, чай за кашлица и „Повикайте лекар.“ Донесете Ѝ сок. Тя обича този вид сок, такъв вид сок.“ И дори имат един (безалкохолен) коктейл, наречен на мое име. Другото ми име, не името на Вашия Учител. Те ми казаха: „Това е Вашият коктейл, на Вашето име е сега. Ние ще му дадем име.“ Това е, което ми казаха, но не издържах достатъчно дълго там, за да знам дали са или не са го отпечатали в менюто. Или може би са го отпечатали, твърде е дълго, забравих. Ето колко мили са те. Разбира се, аз също бях много мила с тях. Винаги съм показвала уважение към камериерките или пиколата, към сервитьора, сервитьорката, и им давах добри бакшиши, от любов и уважение. На Коледа им купих подаръци. На всекиго, целият хотел имаше, за всекиго, някакъв малък подарък, (веган) шоколадови бонбони в кутии, подобни неща или (вегански) бонбони.
Въпреки че не живея в този хотел вече, когато и да ги видя, те ме виждат и са много, много щастливи, щастливи. И си разменяме много закачливи неща. Те са много забавни с мен. Сериозни са с другите клиенти, но с мен се шегуват като дългогодишни приятели. Те разговаряха всички заедно и аз излязох от хотела и казах: „Какво правите вие, приятели? Говорите зад гърба ми ли?“ Просто шега. Те казаха: „Не, не. Не, говорехме за този човек. Той има татуировка, Вие знаете къде.“ Аз казах: „Не знам къде. Как да знам къде?“ Просто се пошегувах. Казах: „Не знам къде, но имам нещо.“ Той каза: „Това е тайно място. Вие не можете да го видите.“ Аз казах: „Разбира се, не искам да видя татуировката му, без значение дали е тайна или не. Аз също имам нещо тайно.“ И тогава вдигнах панталона си нагоре, малко: „Ето!“ Само се шегувам. Няма нищо там. Беше нещо малко, може би белег от комар. Казах: „Ето!“ И всички заедно се смяха, и мениджърът излезе и каза: „Какво става тук?“ Аз казах: „Нищо, нищо. Просто сравняваме татуировките, за да видим на кого е по-добра и в каква позиция е върху тялото.“ И те също се засмяха всички заедно. Това е хубав спомен.
Изобщо никога не съм имала лоши спомени в Монако. Дори един път ми купиха нова кола. Не знаех как да я карам. Карах я, но беше толкова бърза, по-бърза отколкото мислех. И тогава издрасках нещо или не знам какво направих, дали издрасках или не, тогава спрях на една страна в очакване на полицията. И дори полицията беше толкова мила, че аз трябваше да купя някои (веган) сладкиши, за да се извиня по-късно, че ги накарах да работят за нищо. Всички бяха толкова мили. Полицията също. Бяха толкова учтиви, толкова елегантни. Изглеждаха като храбри пазачи от древно царство. Много красиви, представителна външност и много учтиви, към мен. Не знам дали вие или някой друг има някакво друго преживяване, но за мен то е много добро. Затова дори написах стихотворение за тях. На Коледа им го дадох с (вегански) шоколадови бонбони. Помните ли? (Да.) Вие закарахте всички (вегански) шоколади при тях. Те дори се притеснявали, защото никой никога не е давал преди шоколади на полицията. Мисля, че са се уплашили, че може би ги подкупваме, затова не посмяха да купуват неща за полицията. Току-що ги бях купила и те го попитаха, мислеха, че аз не говоря френски и попитаха него: „Откъде открадна толкова шоколадови бонбони?” Защото бяха толкова, толкова много и той им каза: „Не, купихме ги от Карфур, може да се обадите и да питате сега.” Той беше сърдит. Как може да мислят, че ние, неговият Учител, сме откраднали шоколада? Той беше някак раздразнен, малко. Тонът му не беше толкова дружелюбен. „Обадете се и питайт Ние ги купихме току-що от Карфур.“ Беше толкова смешно. Тогава полицията отстъпи, защото той изглеждаше силен и свиреп, опасен. Неговото държание, може би енергията му просто се прояви: „Ууф!“ И полицията отстъпи, мислейки си: „О, не се забърквайте с тези хора.“
Айай! Представете си, той трябва да се е шегувал, защото кой човек ще открадне шоколади и ще ги занесе в полицията? Ако откраднеш нещо, тичаш колкото е възможно по-далеч от полицията, нали? Или го носиш точно пред главната квартира на полицията и го представяш! И казваш: „Честита Коледа, Честита Нова Година!“ По една кутия за всеки. Аз преброих 300 и нещо. И после те се обърнаха и казаха: „Откъде откраднахте всички тези шоколади?“ Може би той просто се пошегува. Но полицаите не се шегуват много очевидно. Те се шегуват по полицейски начин, много сериозно. „Откъде откраднахте всички тези шоколадови бонбони?“ Може би той се смееше вътрешно: „Ха, ха.“ Но ние не видяхме неговия вътрешен смях. И този човек се разсърди малко. Той каза: „Не, не сме откраднали нищо! Купихме ги от Карфур ей там. Може да се обадите и да питате.“ Нали? Ти го каза така. И полицаят: „Добре.“ Помисли си, че нямаме чувство за хумор, затова не искаше да има работа с такива хора. И каза: „Добре, занесете ги там.“
И тогава попитах началника, извиних се: „Последния път ви притесних толкова много, аз съм просто гост във вашата страна. Моля, позволете ми да подаря малко (веган) шоколадови бонбони за всекиго от вас, защото вие работите усилено през цялата година и не знам дали някой ви благодари, затова ние ви благодарим.“ И той каза: „Добре.“ А другият полицай знаеше моето име. Един от полицаите знаеше името ми, заради проблеми с колата. Но нищо не се случи, защото аз имах застраховка така или иначе, просто драскотина може би. Дори не видях колата, когато беше надраскана. И така, началникът ме познаваше вече, защото си имаше работа и преди с мен. Когато колата имаше проблеми и я вкарахме вътре, той също така ме попита, тъй като не беше прехвърлена на мое име все още. Каза ми: „Откраднахте ли тази кола? Да или не?“ И аз казах: „Не, господине!“ Много силно, толкова силно като него. И той вече знаеше да не се забърква с мен. По-късно, знаеше, че е истина, че не съм откраднала и имаше повече респект към мен. И когато помолих за разрешение да дам шоколадите, той одобри веднага. Много щастлив.
И също, преди, аз им купих някакви (вегански) понички, нещо такова. Чух, че полицията харесва сладки неща като понички, затова купих много. (Само в Америка.) Само в Америка? (Във Франция, не.) Във Франция не? Във Франция какво харесват? (Сирене.) Сирене! О! О! Не знаех. (Вино.) Вино! О, да, аз също имам (безалкохолно) шампанско. И когато го донесох, те казаха: „О, ние просто се шегуваме.“ Аз казах: „Моля! Аз не видях да се шегувате, мислех, че сте сериозни, затова го купих сега. Не мога да го върна.“ И така, отворих всичко и всички го видяха отворено, и тогава казаха: „Добре.“ Може би по-късно са го дали на децата, не знам. Но аз просто си тръгнах и казах: „Благодаря ви. Благодаря на Бог, че приехте моето извинение.“ И после някои от тях ме познаха и след това, когато донесох (вегански) шоколад за Коледа, с шефа вече нямаше проблем.
И другият човек, може би управител или какъвто и да беше, може би заместник шеф, ме попита: „Как е името Ви? Трябва да знаем Вашето име. От кого са?“ Казах: „Знаете името ми. Имам запис тук.“ А другият, инспекторът от полицията, му каза: „Аз знам името Ѝ.“ И той каза името ми на този човек. После аз казах: „Виждате ли? Добре известна съм тук. Аз съм добра. Не се притеснявайте.“ И те всички ме пуснаха. Много дружелюбна полиция, много, много приятелски. Полицията там е може би по-стресирана отколкото на други места, защото Монако е малък. И всички отиват там с блестящи коли и всякакви важни ВИП-ове, затова те са много, много внимателни. А ако отидете там на велосипед, мотоциклет, трябва да проверят вашата лична карта, всичко. Дори лекарите се движат с велосипеди, защото има твърде много трафик. По-лесно е за тях да минават на зигзаг през трафика и да стигат по-бързо да пациентите си. И дори тогава, дори да ги познават, трябва да проверят идентификационния номер, заради защитата на града, на страната. Затова, там се казва, че няма престъпления, няма крадци, нищо такова не се случва; всички са в безопасност там. Известно е с това, че е безопасно, това ми казаха. Аз бях в безопасност там през цялото време така или иначе. Ходех навсякъде сама. Нямах нужда от толкова много диамантeни пазачи там. Наричат ги диамантeни пазачи. Не съм сигурна колко диамантeно е това. Един ден ще го тествам. Може би само спагетите са направени във формата на диаманти.
